Историята на бравите, функциониращи на основата на щифтове, започва около 2000-3000 години  преди нашето летоборене. Намерените при разкопки стари египетски брави са използвали принципа на „щифтовите упори”, при който същинският език, който заключва вратата, е фиксиран в корпуса на бравата чрез „щифтов упор”. Тези „щифтови упори” и съответните шипове на прилежащия ключ олицетворявали така разпространения при днешните видове ключалки щифтов принцип.

Щифтовите упори се повдигали чрез подходящ, подобен на кука „ключ”, като същевременно езикът се приплъзвал. Тези брави били без пружини. „Щифтовете” падали в позиция заключено чрез силата на тежестта. Подобните на куки ключове по нищо не приличали на днешните. Те били много големи и се носили на рамото, както показват изображенията от една гробница. Те били произвеждани от дърво, рог или крак, по-късно от бронз и желязо, което било твърде представително, но наред с това пренасянето им често представлявало проблем.

Линус Йейл Младши е този, който докарва щифтовата система с радиални щифтове до днешния й вид още през XIX век. След първото си приложение, предимно при сейфове и трезори, тя печели особено внимание по целия свят в областта на ключалките.

Освен това, американецът Джоузеф Брамах създава система, която придвижвала щифтовете в аксиалната посока и заключвала корпуса и ротора на ключалката чрез тяхната обща осева деляща повърхнина. Патентът от 1784г. изобразява само щифторед, състоящ се от един детайл. По-късно все пак започват да  се използват щифтове, състоящи се от две части. Принципът на Брамах все още намира приложение в строителството в някои европейски страни, както и все повече при ключалките за велосипеди и при т.нар. индустриални брави.

Линус Йейл Младши работил, както и своя баща Линус Йейл Старши, в областта на банковите и трезорни брави. Първите разработки на принципа на Йейл на базата на щифтове наподобявали днешните кръстовидни ключове. Съответният патент на Линус Йейл Старши е известен от 1844г. Тази брава била вече e специално създадена за врати.

Позиционираните в четири реда щифтове се манипулирали чрез един почти кръгъл ключ с вдлъбнатини, прадядото на по-късно познатия кръстовиден ключ. По този начин чрез ротора и един подемен механизъм се задействал езика. Тази конструкция между другото съдържала вече два заключващи механизма в една брава, както се наблюдава и днес в някои ключалки. Първото задействане на ключалката освобождавало ключовия канал на втората ключалка. За работа с подобна ключалка били нужни два ключа. Тази конструкция била интегрирана в самата брава, т.е. без възможност за смяна на ключалката.

Един патент, който бил издаден „за пет години на терторията на Кралство Прусия” на Карл Хьолер в Калтенберг бай Бургшайд на 2 юли 1857 г., показва подобно заключване и описва вече „вкопана брава за врати на шкафове и чекмеджета”. В този патент се показва и т.нар. „принудително заключване” на бравата, което гарантира, че ключът може да се извади само при заключена брава. Тук се говори вече за различни по твърдост материали за щифтовете и ключа, което и днес е важна тема при конструкцията на ключалките. Друга характерна черта, която е особена актуална при индустриалните ключалки, е тази, че пружините не са конструирани спираловидно, а са огънати, спестявайки място около корпуса.